Силке Грабингер е танцьор и хореограф. Тя е жена, красива жена, и подчертаването на тази подробност е от значение. Пробива на танцовата сцена с брейк данс и се изстрелва във висините на въздушната хореография в спектакъл на „Цирк дьо Солей“ в Лас Вегас. Тези факти от биографията на австрийската артистка, ведно с нейната аура, физикалност и движенчески тренинг, се превръщат в материал за проекта й, този път в съвременния танц – „Силке Грабингер като обект на експеримент“. В него тя кани различни хореографи с изразен индивидуален почерк да създадат 10-минутно соло за нея. Какви представи се приписват на личността й и артистичния й профил, с какви теми и въпроси я свързват те и какво прави тя с тях? Софийският международен фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ 2015 съвместно с платформата „Aerowaves” представи селекция от създадените миниатюри. За тях пише един от програматорите на фестивала и театралният критик Ангелина Георгиева.
Какъв е залогът в този експеримент на Силке Грабингер? На първо място, форматът му се стреми към преобръщане на утвърдените авторски позиции и отношения между хореограф и изпълнител, които особено занимават съвременния танц. Тя овластява изпълнителя да излезе от верижната схема да бъде „обект на избор“ от страна на хореографи, които да го ползват веднъж за спектакъл или временно в компанията си, докато не бъде заменен от друг, като решава сама да избере, отново на сериен принцип, хореографите, с които да си сътрудничи. И съставя строг протокол за съвместната им работа. Всеки трябва да създаде в предварително зададена времева рамка миниатюра, изхождайки от своите проекции върху нейната личност, биография и артистична индивидуалност, каквато я виждат и познават. Един двупосочен експеримент, в който всеки се отразява през другия - Силке Грабингер като своеобразна тема, материал и изпълнител през авторите-хореографи, а те, със собствените си нагласи, подходи и стил – през нея. След това тя им отнема контрола над финалния резултат, като ги поставя в ситуация не само никой да не знае върху какво работи другият, но и самото представление да няма един единствен завършен вид. Така в няколко серии в рамките на този експеримент, стартирал през 2011 г., до днес са се включили 13 хореографи от различни страни и контексти, сред които едни от изявените на международната танцова сцена.
С този впечатляващ списък от имена и с отворения формат на продукцията артистката предизвиква и други големи играчи в танцовата система – програматорите. Тя нарича проекта си и „меню“, като им предлага сами да изберат кои миниатюри да представят, допускайки по този начин те непрекъснато да навлизат в различни взаимодействия, да създават нови взаимовръзки помежду си и най-вече да поставят на изпитание изпълнителската й природа. Възможност, но и иронично и съзнателно намигване към ролята, която днес изпълняват програматорските центрове и фестивали да имат финалната дума на „селектори“ на теми и тенденции, на филтриране на процеси, като по този начин всеки гради някакъв наратив за съвремието и адресира определени нагласи и възприятия. Едно предложение със силен заряд, което Силке Грабингер оставя да функционира като динамичен формат, без допълнително да го тематизира или разработва в отделните парчета. Поне засега.
Софийският международен фестивал за съвременен танц „Антистатик“ отговори в своето осмо издание на това предизвикателство. От предложени 11 миниатюри той представи през м. май на сцената на вече бившия „Нов театър“ - НДК четири от тях. Четири фрагмента от „опитния субект“ Силке Грабингер, между които като червена нишка се обособява темата около стереотипите за жената – проекциите върху нея, очаквания, ролеви поведения, начини на употребите в сценичния свят и неизбежната уязвимост, която ги процепва. Артистичната биография на изпълнителката е особено благодатен материал за това, движейки се между полюсите на въплъщение на почти нематериален, фееричен образ на жената, превръщащи виртуозността на тялото й в идеал във въздушните хореографии на мегаспектаклите на „Цирк дьо Солей“, от една страна, и неутрализиращия женското през възприемане на модели на поведение, приписвани по-скоро на „момчешкото“ в брейк танца, от друга.
В началото изпълнителката е почти неразпознаваема, затрупана под купчина кукли - изкуствени детски лица, ококорени очи, протегнати ръце и крака. Дъхът й ги задвижва бавно в тишина, тялото сякаш не й принадлежи. Като някакъв мутант то се приплъзва по пода и докато плавно и с въртеливи движения се изправя, от него се сипят откъснали се изкуствени крайници. В изкуствената експресивност на вторачените в публиката очи на куклите има нещо иронично, едновременно притегателно и зловещо. Те внасят напрежение между живото и неорганичното, което носи потенциал за движение и живот. Пришити по тялото на Грабингер, те са като тежест, пречка, но и с прокарване на ръка по тях, стават сякаш и средство за преоткриване, източник на приучаване на нови движения и придаване на живот. Тя силно ги разтърсва с минималистични механични движения, заети от брейк танца на фона на гръмналата накрая изненадваща хип-хоп песен. Един непривичен контраст като изблик на търсене на някаква свобода от силния образ, който те налагат върху тялото й. В оригиналната си миниатюра „Трансформър“ хореографката Ан Журен (Франция/Австрия) създава от своя „обект на експеримент“ нещо като „женски“ вариант на популярните играчки-роботи. Той изглежда като хиперболизиран образ в полюсите на някак детското излъчване на изпълнителката, дори като пародиране на асоциациите с „кукла“, и неизменното привиждане на жената във функцията й на „майка“.
Във втората миниатюра „Китай“ Силке Грабингер си сътрудничи с хореографа Филип Рира от известния новаторски артистичен колектив „Suparamas“ (Австрия/Белгия/ Франция). В нея всъщност изобщо не става въпрос за Китай. За изходна точка й служи провокативното твърдение: „Защо в Пекинската опера женските роли се изпълняват традициoнно от мъже? Може би защото единствено мъжът знае как действа една жена.” Грабингер дефилира по сцената, въплъщавайки образа на красива, сексапилна съвременна жена. Казва „Аз съм красива“ и позира като за списание, пресъздавайки предизвикателните, многообещаващи и бляскави изражения, типични за рекламните образи. Изпълнението й се прекъсва и насочва от инструкции, които получава по слушалки от хореографа, който настоява за „повече автентичност“ в него, за повече органичност във възприемането на наложените стереотипи. Интересно е това „вмъкване“ на ролята на хореографа в един апарат. През него се извежда функцията на външния поглед – като своеобразен „апарат“ на контролиране (инструктиране) и вписване на поведенчески норми. „Китай“ става соло за напрежението между ролево поведение и конструирана „автентичност“, указвайки желанието на мъжкия поглед като задаващо стереотипите за произвеждане на образи на жената. А сюблимният образ на жената на сцената е Звездата, която зрителите поемат и понасят на ръце, както Силке Грабингер под инструктаж я предизвиква да направи. Така, твърди изпълнителката, тя придава своето индивидуално тяло на колективното тяло на публиката, което всъщност до голяма степен се превръща и в негов съавтор, моделирайки го спрямо рамката на своите очаквания и представи.
„Да поговорим за Вегас“ е най-автобиографичната миниатюра сред подбраните. В нея Олег Сулименко (Русия/Австрия) провокира Силке Грабингер да вдигне завесата и да разкаже за опита си като танцьорка в Лас Вегас и „Цирк дьо Солей“ като умело превръща във взаимовплетена хореография говор и движение. Начинът на изпълнение действително става част от историята с нейните динамики, възходи и разриви, колебания, съмнения и травми, с нейната дързост в действията и жестовете и плахост в паузите и тишината. За да си танцьорка в Лас Вегас, трябва да имаш още няколко професии като стриптийзьорка и келнерка, разказва Грабингер в стила на шоумен. И развива история за (само)експлоатация, изнудване, измени и секс, сред които това, което правиш на сцената, се оказва от най-малко значение. Няма друг бизнес като шоубизнеса. Задъхано и с динамични рапиращи или плавни брейк танц движения, илюстриращи думите й, тя го представя като една машина, като безпощадна икономия на тялото, в която всяка увисналост по него е обричане, а печелившият ход е в гъвкавото промъкване сред трудностите.
Финалният, изцяло движенчески фрагмент на канадския хореограф Дейв Сейнт-Пиер с абстрактното заглавие „Суров материал“ би могъл да се определи пък като най-поетичният. На сцената Силке Грабингер покрива тялото си с черна смес, която може да изглежда едновременно като кал или като сребърно покритие на бляскавата светлина, напомняйки някакъв своеобразен идол. Тя се впуска в изпълнение на сложни фигури и номера, но калта все води до подхлъзване, до мощно сриване отново на земята. Суровият материал е навярно тялото на артиста, което в своята изкусност и стремеж за перфектност се стреми да тренира и калява природата си, но винаги е на ръба на неуспеха и провала.
По отношение на „Силке Грабингер като обект на експеримент“ последното със сигурност не може да се твърди. Поради специфичния си формат, представлението понася и рисковете, които той предполага. Ако хореографските миниатюри се сравнят с анекдот, то „поантата“ им може невинаги да е достатъчно завършена или убедителна. Съществува и сложната задача за по-удачно решение на преходите между отделните части. Но при всички положения и те подчертават, че като „обект на експеримент“ изпълнителят на сцената е подложен на непрекъснати трансформации, които Силке Грабингер посреща като силен артист, готов за предизвикателства.
Автор: Ангелина Георгиева
Продукцията е част от международната танцова платформа „Aerowaves”, подкрепена от програма „Творческа Европа” и оперирана за България от Derida Dance Center. Представянето й в България се реализира с финансовата подкрепа на Столична община и на Австрийското посолство в България.
| < Предишна | Следваща > |
|---|